Плененото образование
или 10 неща, с които крадем от свободата на децата си
Колко често се опитваме да натъпкваме децата си в една утопична представа за добри деца, за умни деца, за способни деца или дори стереотипно да ги направим свободни, като безкритично отхвърлим всичко установено като норма. Факт е, че начинът по който обучаваме и възпитаваме децата си в днешно време има вопиюща нужда от дълбока ревизия. Все повече модерни критици и големи умове ни побутват да схванем как сме превърнали училищата си в непристъпни фабрики, със строго координирани действия като часове, звънци, подчинение, послушание, висока конкуренция и индивидуалност. Все повече психолози сочат нашата родителска невроза, която ни кара да формираме поведението на децата си като дресиране на кученца – направи това и ще ти дам бисквитка. Само че, децата ни са много повече от това. Те притежават индивидуалност, компетентност, духовност, талант чиито граници трудно можем да си представим и единствената дума, с която могат да се опишат нашите опити да им ги научим на нещо, което нямаме е насилие.
1. Миналото
Миналото не е мъртво. Дори не е минало. Фокнър
Никой не е избягал от миналото си. Дори не само своето собствено. Според теорията за семейните констелации поколения назад са преживявали своя опит по свой уникален начин, натрупвайки едно емоционално наследство за нас самите, което тихо дирижира предпочитанията ни, реакциите ни, действията ни. Всяка една болка и разочарование, всяко едно насилие отпреди се пази в тази наша фина памет и като рана под крилото не ни позволява да стигнем далеч. Децата ни обаче идват при нас със здрави, силни криле. И нашия дълг е да им дадем стабилна основа, от която да продължат нататък.
2. Наследството и утопичните очаквания
Ние всички помним своя опит с една образователна система, пропита с социалистически пропаганди, пост-комунистически подходи. Всички пазим онзи непоправим вкус на малебито, грис халва или млякото с ориз, които в един момент се превръщаха в най-голямата ни пречка пред щастието. Помним изрязаните нокти, чистите уши, спретнатите престилки и онази безличност, която вместо в група ни превръщаше в тълпа. Но дори и да ни е бил спестен този период, всички ние пазим по един скелет в гардероба си от времето, когато сме били малки и безсилни. Тогава сме били принудени да следваме насоките на големия и силен авторитет, чието доброжелателство сме приемали безусловно. Наследството на горчивия вкус на безропотното ни подчинение ни тласка сега да мечтаем и полагаме усилия за едно различно битие на децата ни. Такова, в което те да не страдат, да не трябва да се подчиняват, да търпят, да следват вожда, да крият идентичността си, да се срамуват. Искаме за децата си свобода, искаме ненасилие. Защото просто ги обичаме много. И не можем да приемем, че и другите няма да ги ценят като нас. Така несъзнателно ги отдръпваме от живота, върху който проектираме нашите лични страхове, вкарвайки децата си в техния личен, безопасен затвор.
3. Загубената естествена среда
Когато за пръв път откъснем децата си от света и ги довлечем до кварталната образователна институция, те плачат. Дали ще е първият учебен ден в детската градина или яслата, децата винаги плачат. „Не се притеснявай!“ ще ти каже любезната леличка в престилка, „Щом си тръгнеш всичко ще е наред. Ще спре да плаче. Само няколко дни и ще свикне.“ Да, децата ни свикват. Привикват към една система, ограничена от четири стени, претъпкани с пластмаса, флуоресцентно осветление, с полу-спуснати щори и миризма на белина. Понякога някои деца се съпротивляват на това с дълго взиране през цепките на щорите в онзи слънчев свят навън, други с опълчване срещу авторитета на учителя и отказ да стоят тихо в пълно мълчание и ступор. Но с годините те всички свикват и този неестествен, пластмасов свят, става техния свят. Имената на дърветата извън класната стая остават непознати за тях. Не знаят как се казват птиците в клоните на тези дървета. Не могат да познаят дали луната расте или намаля, кои горски плодове са ядливи и кои не. Стават неестествени като средата, в която са поставени.
4. Нарушената връзка с природата
Карол Блек***** казва „Едно истински свободно дете навън, никога няма да забрави, че под плоските речни камъни се крият рачета, в спокойните, хладни вирове почива пъстървата, с боровинките растат по слънчевите горски склонове. Тези деца научават езика на речните вълни, знаят кои клони ще издържат теглото им и с кои съчки да запалят огън“.
Един “невежа“ от Папуа Нова Гвинея може да разпознае 70 вида птици, само по тяхната песен. Един “необразован“ шаман в амазонската джунгла, може да открие стотици лечебни растения. Австралийските аборигени разполагат с карти на земята под формата на песни, които лесно предават от поколение на поколение. Ние можем да изброим десетина вида шампоани за коса.
Ние не познаваме света, в който живеем, защото ние също сме били отгледани в тези неестествени институционални учреждения. Обградени от своите комфортни, пластмасови крепости, ние не познаваме естествената си среда, не познаваме природата. Не я наричаме майка кърмилница както преди. Тя най-често се превръща в нещо опасно и мръсно, или се свежда единствено до изкуствено подравнената трева и хлорирания басейн в курортния комплекс. Ние сме обучени да гледаме на природата като ресурс, обект, от който можем да вземем нещо и така прекъсваме една свещена връзка.
А с това отваряме вратите за много проблеми. Много изследвания показват как липсата на връзка с природата води до тревожност и депресия, липсата на физическа активност развива хиперактивност и дефицит на внимание (ADHD), затлъстяване и дори диабет у толкова много деца. Дори няма да споменавам последствията от нашето безразличие и егоизъм в проблеми като глобалното затопляне, изчерпването на ресурсите и изчезването на стотици животински видове ежедневно.
5. Общо неразбиране за процеса на естествено учене
Все по-често срещам родители, учители, които носят тотално погрешна представа за това как учим и колко е различен образователния процес, когато сме отделени от естествената си среда. В много общества не се очаква от децата да отделят време да наблюдават определени явления, да попиват, практикуват и трупат знание и умения, които ще им помогнат да се справят със света като възрастни. Но въпреки липсата на очаквания и учебен план, децата учат през цялото време. Съвсем естествено. Те са свободни за избират, решават, играят, ръководят сами действията си, да изследват, участват и поемат отговорности. Процесът на учене не се възприема като нещо отделно от живота, нещо, което се случва от 8:00 до 13:00 с петнайсет минутни почивки на всеки час. Ученето е естественото състояние на живеене в този свят. Сюзан Гаскин**, един от съвременните изследователи на детската психика, нарича това състояние „открито внимание“. Това е специално качество на вниманието, което децата притежават (преди да им го отнемем), което ги прави широко фокусирани, спокойни и същевременно нащрек. Това им дава възможност да бъдат изцяло въвлечени в тук и сега, и да попиват средата, в която се намират с всички детайли, цялата култура, поведение на възрастни, всичко. Мария Монтесори описва това като ‘попиващ ум’, а Буда – като mindfulness.
Учителите, които посещават семинарите на Кооперативна Академия, често идват без да имат разбиране за това как именно работи откритото детско внимание. Много често искаме децата да се фокусират върху едно нещо и имаме страхотни проблеми, докато постигнем това. В училище очакваме децата да изключат цялото си внимание от обкръжаващата ги среда и да го насочат натам, накъдето им казваме. И ако имат трудности да го постигнат – им даваме диагнози и медикаменти.
В своите мемоари, Mini Aodla Freeman***, една жена от традиционните северно-канадски племена, която попада в цивилизования юг, разказва как най-много я изненадало отношението на белия човек към децата. „Тук на децата не им беше разрешено да бъдат нормални деца. Те не можеха да се движат свободно, да задават въпроси, за мислят свободно на глас, за да станат по-мъдри. При нас такава дисциплина щеше да бъде видяна като насилие, което докарва детето до лудост, убивайки детското в него“.
6. Ограниченият избор
„Това не си ти. Това е твоята клетка.“ Йохан Хари****
Нека ви разкажа за един любопитен експеримент. Години наред данните от изследвания за наркотични зависимости се базират на лабораторен модел, в който мишки, разполагат с малък лост, който щом натиснат, им се дава течност с разтворен наркотик, обикновено хероин или кокаин. Учените наблюдават как мишката натиска лоста, приема наркотика, докато това не я убие и така се прави извод, че самият наркотик води до пристрастяващото поведение. Но наскоро психологът Брус Александър* забелязва нещо. Лабораторните плъхове, които са причинили смъртта си по този начин били изолирани в неестествена за тях среда, една стандартна експериментална кутия, където няма нищо друго освен стимулиращите наркотици. Тогава, мишките били преместени в една по-разнообразна, близка до естествената им среда, където можели да взаимодействат с природата и други мишлета. Като сравнили резултатите с предишното изследване, употребата на наркотични вещества при мишките с по-близка до естествената среда отчели намаление на приема с до 75%. Както казва Брус „ ако им дадеш живот, който искат да живеят и свят, който искат да бъдат, те (мишките) не унищожават себе си. По подобен начин, ако осигурим на децата си, тяхната естествена среда, те няма да отпуснат контрола и да разрушат всичко, а напротив. Това ще отключи свободния хоризонт за тяхното развитие.
7. Страхът от подивяване и племенния предразсъдък
Въпреки, че живеем в ‘напреднало’ цивилизовано общество, все още пазим дълбоко в себе си страхът от подивяване – онази голяма тревожност, че без постоянен контрол, постоянни мерки непрестанната заплаха от наказание, ние всички (и особено децата) ще подивеем, ще се провалим в ученето си, ще развием анти-социални склонности, ще нараним себе си или другите, ще се превърнем в некомпетентни, безпомощни възрастни.
Още повече, обучени сме да гледаме на автентичните племенни общности като на хора с по-малка стойност, като на диваци. В племената по цял свят, във всеки един континент може да открием как бебетата и малките деца са близо до родителите си, в обкръжението на баби, братовчеди, дядовци, лели, чичовци. Виждаме как децата естествено са въвеждани в света около тях и разполагат с цялата свобода да се придвижват и използват тялото си навън. Те естествено за въвличани в своите общности, свободно да наблюдават, да участват в света на възрастните , в тяхната работа, свободно време, в делник и в празник. В тези общества има сложни социални структури от хора на различна възраст, където всеки конфликт се решава много по-голяма ефективност и уважение от колкото можем да наблюдаваме в модерната съдебна система. В тези племена откриваме една дълбока и богата връзка на хората със земята, такава каквато съвременния градски човек трудно може да си представи. Тези общности могат да ни научат на много.
А ако междувременно хвърлим поглед към нашата реалност, ще открием как децата ни са затворени по 12ч в различни сгради, разпределени в групи с връстници, оставени под грижата на непознати. Виждаме как децата ни са заставени да се състезават и класифицират спрямо своите приятели, и всяка помощ към другия е наказана като неправомерно подсказване или преписване. Виждаме как младите развиват хранителни разстройства, нараняват се или посягат на живота си. С модерните си институции ние развихме толкова много патологии в обществото си – тормозът в училище, хранителните нарушения, депресия, тревожност – толкова ясно изразени и наблюдаеми отклонения, които можем да открием и при животните в плен. Всъщност те са едни и същи. Едно диво животно в клетка, ще отказва храна, ще бъде агресивно или свръх пасивно или ще ходи напред-назад, докато лапите му не закървят.
8. Търсене на сигурност
Ние отдавна не наричаме хората цивилизовани или диваци. По-скоро използваме думи като образован и неграмотен, принадлежащ към развития или развиващия се свят. Което в същността си в еднакво. Но не изоставяме една патриархална система, с която маскираме добрите си намерения с постоянната заплаха от насилствени методи. Контролът винаги е бил толкова привлекателен, удовлетворяващ, ефикасен, толкова мощен инструмент за постигане на резултати. И за кратко, наистина е такъв. Но не след дълго довежда със себе си хиляди проблеми, като се започне от депресирани, неподчиняващи се деца до военни конфликти, с оръжия и бомби в градове из целия свят. Сигурността, която търсим е не по-сигурна и трайна от шепа пепел на вятъра.
9. Контролът
Колко пъти сте се чувствали като Господ, когато общувате с детето си? Помислете за миг – вие можете всичко, абсолютно всичко. Можете да връзвате връзките на обувките си, познавате всички цветове, може да се храните без да се цапате, знаете как се прави сладолед, имате кола, може да управлявате времето си сам, да раздавате награди и наказания… Вие можете всичко, което едно дете не може. И тази единствена мисъл може да ви напомпа толкова, че да ви накара илюзорно да се мислите за нещо повече от едно дете. Тук пропадаме в капана на гордостта и нищо чудно ако не след дълго детето ни развие проблеми със самооценката си. Във всеки от нас придремва по един глас от миналото, който напомня „Аз знам по-добре и сега ме слушай!“. Но как искаме децата ни да развият увереност и умения да се справят с живота си, ако ние дирижираме всичките им решения. Много често това ни кара да гледаме на децата си, като на малки ангелчета или дивачета, които ни подлудяват, взимат ни съня, разрушават ни спокойствието в ресторанта или магазина. Трудно ни е да видим децата като човешки същества, като нас самите.
Но не навсякъде е така. В много племенни общности можем да видим разликата. Същите тези хора, които не гледат на себе си като на нещо ‘над’ природата, а вместо това на принадлежащи към нея, са склонни да поставят себе си не в по-висша позиция спрямо децата си, а на едно и също ниво с тях. Така единствено можем да отворим пространство за диалог и взаимно обогатяване. Тогава може да започне истинската емпатийна комуникация.
10. Игра на Богове
Ние всички участваме в една небивала игра на Богове, в която третираме Вселената, като модел, който можем да пренареждаме по наша мярка. Социалното инженерство в днешно време, стига го моментът на признание, че независимо колко далеч сме стигнали в своя прогрес, колко ‘цивилизовани’ сме станали, всяко едно човешко същество се ражда диво, или с други думи – човек. А вместо това отпразнуваме и запазим неговата цялостност, ние създаваме институция, която да формира децата ни в тези личности, които ние очакваме.
И като всяка една радикална и неестествена намеса в естествения ход на нещата, като язовирите, пестицидите, като генномодифицираните семена, масовата институционализация на децата променя облика на човечеството по начин, който ни най-малко сме очаквали.
Животинските видове загиват, планетата ни се стопля, и в името на образованието на нашите деца, за да спасим техния свят ние продължаваме да разрушаваме тяхната автентичност, дивото в тях, като ги ‘социализираме’ далече от естествената им среда, право в клетката, която построяваме около детството им. Учителите ни полагат усилия да направят нещата ‘по-забавни’, да намалят или поне да смекчат вредата, която е нанесена, подобно на пазачите в зоопарка, които дават надуваеми топки на белите мечки. Нека да се опитаме да намерим заместител на вече загубеното. Но светът е твърде красив, за да бъде заместен с каквото и да било. И децата, особено най-дивите, те го знаят. Те няма да заемат мястото си на колелца, в машината, която унищожава земята. Те не са тези, които са ‘сбъркани’. Те са децата ,които все още пазят Космоса в сърцата си. И ни припомнят забравената свобода, вън от плененото ни образование.
петя гиева,
психолог, основател на Кооперативна Академия,
където провежда курсове и тренинги за родители, учители, деца.
** http://kellogg.nd.edu/learning/Gaskins.pdf
****http://www.huffingtonpost.com/johann-hari/the-real-cause-of-addicti_b_6506936.html
*****http://carolblack.org/on-the-wildness-of-children/