Едно интервю с Петя Гиева, публикувано на 22 ноември 2019 в блогът https://uchimse.blogspot.com
Кога започна да се интересуваш от играта и особено от т.нар. „рискова игра“?
Неотдавна на един наш семинар за учители бяхме помолили участниците да споделят спомени за любими игри от тяхното детство. Целта беше да свържем нашето лично усещане за радост от играта с ежедневните ни занимания с деца като учители, т.е. търсехме някакво унаследяване на играта като настроение, среда, съпреживяване. Всички участници споделяха за игри навън, по възможност далеч от възрастни, с голяма група приятели, често на различна възраст. Нашите деца нямаха такъв опит. Опаковани в безопасни пластмасови крепости, днешните деца най-често играят “под час”, т.е играта е там, когато няма нещо друго, важно за работа като писане или четене; децата около нас нямаха естествена среда за откриване и изучаване, връстниците им бяха подбрани от списъци за класиране в детски градини, а възрастните са там, наблюдаващи, контролиращи във всеки един момент.
В Кооперативна Академия винаги сме били любопитни към “Какво би било, ако..”, (явно и ние обичаме да играем) и се заехме с експеримент. Макар и в градски условия, имаме що-годе дива горичка на разположение и започнахме да прекарваме с децата максимално време навън. Насърчавахме децата да опитват нови неща, да проучват сами местата извън пътеките, да играят с материали, които сами си съберат. И ето, не след дълго, видимите разлики в децата и групата бяха налице. Всички бяха по-спокойни, по-ведри, открити за средата около себе си. Изумявахме се на невероятните приложения, които децата намираха за пръчките и камъните. Отбелязваха се промените в природата и някак всички попаднахме в един общ хармоничен контекст. Племето на децата, както се смеем сега.
Защо според теб играта е толкова важна за детското развитие?
Играта винаги е заемала централна роля в нашата практика. Силно вярвам, че това е основата ни за учене въобще, за свързване и изграждане на връзки, за насърчаване на разбиране и толерантност. В играта ние се учим на доверие, учим правилата на играта. Играта развива креативност и устойчивост. Вярвам, че тя е спойката, която ни държи заедно и точно от децата можем да си припомним това.
Играта и спонтанността в психотерапията пък са фактори, които не само позволяват на Аз-а да изрази себе си, но и да създаде ново произведение на изкуството, нови социални или технологични изобретения, нови социални среди. С по-високи нива на спонтанност и игра, личността е по-жизненa, енергичнa и заразителна с ентусиазъм. А децата трептят постоянно на тази честота. Много ми се иска като възрастни да подхождаме с изключителното внимание на сапьори, когато влизаме в игрова ситуация с деца. Да не ги ограбваме от тяхната радост.
Чак пък сапьори? Какво имаш предвид – какво представлява това “голямо внимание” и как изглежда на практика?
(смее се) Автентичното внимание, виждане на детето, слушане на детето, следване на детето – понякога тези концепции са твърде сложни в света на възрастния и със сигурност изискват определена степен на зрялост и памет. Детето съвсем естествено и непринудено може да ни покаже нежността на едно червено листенце в тревата, или вълшебството на обло камъче, или смеха от нагазване в дъждовна локва или умилителна грижа за влажно червейче. Много образователни философии говорят за това специално състояние на попиваща концентрация и автентична радост, която децата естествено проявяват в света около себе си. Те са напълно тук и сега, и все пак не съвсем, защото е на игра. Красиво, нали?
И тук е сложнотията, че децата, освен от средата в която са поставени, учат и от нас – възрастните, и то главно през имитация. Копират това, което ние правим. Не непременно това, което ги караме да правят, или им казваме, или искаме да постигнат, а по-скоро децата отпечатват нашите нагласи, виждания, принципи, личната ни емоционална топография, ако може да се каже по-поетично. Децата (както впрочем и ние) искат да бъдат одобрени, харесани, обичани. И ако усетят, че ще получат по-голямо ДА, като запазят дрехите си чисти, отколкото ако се впуснат в търкаляне по поляната – ще го направят. Ще “упоят” устрема си за приключение. Ще стоят, ще чакат своята оценка, награда, обич и в тази жестока условност на връзката си със света, се оставят да бъдат отдалечени от магията на играта…
Какво е „рискова игра“ и с какво тя е полезна? Дай ни пример.
Рисковата игра е игра, която е вълнуваща и емоционална, в която децата изпробват своите граници и флиртуват с несигурността. Катерят дървета, строят убежища, скиторят, боричкат се. Това е игра на ръбчето на нашата зона на комфорт, там, където казваме “има тръпка”. Много е важно, че не родителите и експертите решават коя игра носи риск за конкретното дете! По-скоро децата имат нужда от пространство (физическо и ментално), за да определят сами рисковите нива на своята игра – достатъчно вълнуващо и не твърде страшно. Точно такава игра е свързана с повишена физическа активност, социални умения, умения за управление на риска, устойчивост и самочувствие. Рискови игри могат да бъдат:
- Големи височини.
Децата се катерят по дървета и други структури до страшни висоти, от които получават вълнуващото усещане, че си успял да стигнеш дотук! - Бързи скорости.
Децата се люлеят на въжета или люлки на детската площадка; карат на велосипеди достатъчно бързо, за да достигнат тръпката от почти, но не съвсем, загуба на контрол - Опасни инструменти.
В зависимост от културите, децата играят с ножове, лъкове и стрели, селскостопански машини (където се комбинират работа и игра) или други инструменти, за които е известно, че са потенциално опасни. Разбира се, има голямо удовлетворение от това, че някой им се доверява да се справят с такива инструменти, но има и тръпка в контролирането им, знаейки, че грешката може да навреди - Опасни елементи.
Децата обичат да играят с огън, или в и около дълбоки водни басейни, всеки от които представлява някаква опасност. - Боричкане и груба игра.
Децата навсякъде се гонят и се бият игриво, като обикновено предпочитат да бъдат в по-уязвимото положение – това да си преследван, или такова, в което си под този, с когото се бориш – позицията, която включва най-голям риск от нараняване и изисква най-голямо умение да се преодолее - Изчезване / загубване.
Малките деца обичат да играят на криеница, намират скривалище и изпитват тръпката от временното, страшно отделяне от приятелите си. По-големите деца се отдалечават сами, далеч от възрастните, в територии, които за тях са нови и изпълнени с въображаеми опасности, включително опасността от загубване.
Като учители, които се грижат за „чужди“ деца, как си позволявате да поемате рискове за тях?
Ние не мислим за тях като за “чужди” деца. За да бъде една игра рискова, със своите ползи и вълнения, децата имат нужда както от физическа среда, така и от психологическа такава. Това няма как да стане, ако преди това не сте се опознали с малкия човек, не сте изградили пространство на доверие и подкрепа с него. Обичаме да казваме, че учителят и родителят са в една лодка. Ние заедно си партнираме, за да може детето да се чувства подкрепено за игра. Освен това, като че ли старият закон “подобното привлича подобно” и тук е в пълна сила, тъй като повечето родители при нас търсят именно една по-естествена среда за децата си, защото те самите обичат да играят навън.
Какво казваш на родителите, които се притесняват от възможните наранявания при рискова игра?
Рисковите игри са опасни и страшни в очите на мама. И все пак, всеки, който има дете знае, че децата обичат да играят по рисковани начини. Начини, които съчетават радостта от свободата с точната мяра на страха, за да създадат вълнуващата смесица от чувства, известна като “тръпка”. Пак ще отбележим, че не възрастните решават какво е рисковано за дадено дете!
Играта, за да бъде безопасна, трябва да бъде свободна игра, а не манипулирана, управлявана или водена от възрастни. Децата са силно мотивирани да играят по рискови начини, но те също много добре познават собствените си възможности и избягват рискове, които не са готови да предприемат – физически или емоционални. Децата ни знаят много по-добре от нас, какво могат да направят и за какво са готови. Когато възрастните настояват или дори насърчават децата да поемат рискове, за които не са готови, резултатът може да бъде травма, а не тръпка.
Когато предотвратяваме проучването на несигурността, ние залагаме непредвидени отрицателни последици за детското здраве и развитие, като например засилено агресивно поведение, тревожност и фобии. В един експеримент изследователи са измислили начини да лишат млади плъхове от игра по време на критична фаза в тяхното развитие, без да ги лишат от други социални преживявания. Установили, че плъхове, отгледани по този начин, растат емоционално осакатени [2, 3]. Когато се поставят в нова среда, те преувеличават реакцията си със страх и не успяват да се адаптират и изследват територия, както нормален плъх би направил. Когато се срещнат с непознат връстник, реакцията им се редува между замръзване в страх и откликване с неподходящо, неефективно, агресивно действие. На базата на такива изследвания, Сандсетър [1] посочва: “Може да наблюдаваме повишен невротизъм или психопатология в обществото, ако децата са възпрепятствани да участват във възрастово адекватна, свободна игра.”
Питър Грей [4], един също ревностен защитник на важността на детската игра казва: “През последните 60 години в нашата култура сме свидетели на непрекъснато, постепенно, но в крайна сметка драматично намаляване на възможностите на децата да играят свободно, без контрол на възрастни, и особено в техните възможности да играят по рисковани начини. През същите 60 години също станахме свидетели на непрекъснато, постепенно, но в крайна сметка драматично увеличаване на всички видове детски психични разстройства, особено емоционални разстройства.”
Поставянето на ненужни ограничения върху детската игра или прекаленото насърчаване на поемане на рискове – и двете са проблематични. Нашата роля на възрастни е да дадем на децата свободата да изследват и играят. Родителите, които се борят да постигнат баланс, трябва да управляват страховете си, така че децата им да имат повече възможности за рискова игра. А тя носи много повече ползи, сред които емоционално регулиране, разширяване на опита, физическа активност, социални умения, устойчивост и много други.
Все пак ще те върна малко назад – наистина ли не сте срещали дете, което не може да прецени рисковете около себе си? Тук мисля, че много хора не биха се съгласили и то именно вследствие на наблюдения от първо лице – особено предвид сложността на физическата среда, която обитаваме. Най-често цитираният пример за това е, когато децата решават да изтичат на улицата, без да могат да преценят риска от профучаващите коли.
Ние стъпваме върху вярването, че да, всяко дете притежава уникална индивидуалност и ако ние, като учители, ментори, фасилитатори или съучастници в играта подхождаме към децата с общи правила и заучени методики – то вече бъркаме. Има деца, които са по-разсеяни, или такива с по-буен темперамент, като момчетата например между третата и петата си годишнина. Тогава в тялото им се отключва толкова тестостерон, колкото на юноши между 16 – 18 години. Това обяснява доста неща, нали? И ето имаме тумба подивели “прото-тинейджъри”, обикновено със страшен апетит, нисък праг на дразнимост, които най-често са поставени в условие на контролирана, комплексна, неестествена среда – натоварено кръстовище, претъпкан мол в предколедна треска… Допитайте се до някой родител и той веднага ще ви посочи дузина опасности. И с право – еволюционно заложено ни е да регистрираме рискове, да поемаме рискове, да изследваме рискови състояния, но там където има реална опасност – няма игра! Рисковата игра е там, където се чувстваш подкрепен да рискуваш. И дори да се нараниш, това няма да изложи живота ти на риск!
Децата могат да играят навсякъде и по всякакъв начин, и често го правят. Чувала съм истории за децата и игрите им в концентрационните лагери. Игра в непосредствена опасност. Те се нареждали на опашка и си удряли силни шамари – игра, копирана от света на възрастните около тях. Децата в бежанските лагери пък играели като си събирали багажа, разхвърляли го наоколо и пак събирали. Играта има силни терапевтични свойства и помага на децата да си превеждат света на големите около себе си. Но тук не говорим за рискови игри.
Много изследователи свързват рисковите игри с естествената среда – децата в южноамериканските племена предприемат редица предизвикателства и инициационни ритуали за порастване, свързани с усилие и риск – седмица сами в джунглата без храна и вода например. Но нека се съгласим, че поколения наред е предавано знание и умение за справяне в този познат и проучен хабитат, който племето населява. Ние, модерните, цивилизовани граждани, носим знание и умение за справяне в собствената си среда от не повече от няколко десетилетия назад. Дори не включвам дигиталния ни свят, които все повече обитаваме. Така детската игра в последно време се свързва с шарени плей центрове, детски кътове в мола, клубове по интереси и площадки за игра в парка.
Любимата ни Карол Блек [5] припомня, че „eдно истински свободно дете навън, никога няма да забрави, че под плоските речни камъни се крият рачета, в спокойните, хладни вирове почива пъстървата, а боровинките растат по слънчевите горски склонове. Тези деца научават езика на речните вълни, знаят кои клони ще издържат теглото им и с кои съчки да запалят огън“.
Нашите деца могат да изброят десетина вида бисквити. Ние не познаваме света, в който живеем, защото също сме били отгледани в тези неестествени институционални учреждения. Обградени от своите комфортни, пластмасови крепости, ние не познаваме естествената си среда, не познаваме природата. Рисковата игра включва такова фино познание и усет към динамиката на средата, в която растеш. Тогава няма опасност, а радост от преживяването на реалността.
Имате ли случаи в твоята практика, при които „рисковата игра“ е довела до сериозни наранявания?
Обелено коляно, ожулени лакти, драскотини от всички видове храсти наоколо са почти ежедневни ситуации в играта ни навън. Вътре, в сравнително безопасната среда на кооперативният ни център сме имали няколко по-тежки, но не бих ги нарекла сериозни наранявания.
References
[1] Sandseter, E. (2011). Children’s risky play from an evolutionary perspective. Evolutionary Psychology, 9, 257-284.
[2] Pellis,S., & Pellis, V. (2011). Rough and tumble play: Training and using the social brain. In A. D. Pelligrini (Ed.), The Oxford handbook of the development of play, 245-259. Oxford University Press.
[3] LaFreniere, P. (2011). Evolutionary functions of social play: Life histories, sex differences, and emotion regulation. American Journal of Play, 3, 464-488.
[4] Gray, P. (2011). The decline of play and the rise of psychopathology in childhood and adolescence. American Journal of Play, 3, 443–463.